Мечтите

Винаги съм се възприемала като скромен, умерен човек.
Старая се да показвам уважение и да радвам близките и приятелите си, като се съобразявам с тях. Например мъничък жест е да се опитвам да заделям някакви средства за подаръци за рождените им дни. Няма нищо по-хубаво от даряването. Усещането да караш хората да се чувстват обичани.

Чувствам се добре, когато съм в помощ и полза на околните - е, не и като свикнат, започнат да ми се качват на рогатата глава и злоупотребяват с търпението и доверието ми.

Естествено, от съобразяване и балансиране с всички, накрая не намирам време и средства за себе си. Може би ако не бяха открили парите, ако получавах реакции, близки до допустимите в моя свят, и нямах нужда от повече от средностатистическите 8 часа сън, щях да съм напълно и абсолютно щастлива, живеейки за другите. Сигурно, ако всички бяхме добри едни към други и пороците не съществуваха. Но нейсе. Всеки ден разбирам защо любопитната Ева не е трябвало да гризе от ябълката на познанието и да вземе ключа към информацията, с което да прецака Адам и цялата стройна организация, да влезе в Матрицата, и да допринесе за генерирането на 7+1 смъртни гряха (похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество, горделивост + суета).

Та връщам се на мечтите.
Мечтите за мен са химера, която никога не съм разбирала.
Детството ми не е било обсипано с излишъци и подаръци, с една дума, не произхождам от богато семейство. Може би затова винаги, когато ме питаха какво искаш за рождения си ден/Нова година (по онова време Коледата беше забранена от родния клан-издънка на болшевиките, за да не се разсейва простолюдието с други идоли освен Вожда на нацията), все отговарях "Нямам нужда от нищо" или "Всичко си имам". До днес се старая първо да помисля, и после да купувам, защото от импулсивни ненужни покупки просто няма смисъл.

В този ред на мисли, никога не съм имала Голямата мечта. Някак по-лесно и удобно е. Няма очаквания, няма разочарования.

Бях що-годе самотно и неразбрано дете, тъй като множеството дечурлига летем ги пращаха по селата, но аз не разполагах с такова по никакви роднински линии и бях принудена или да блуждая в междублоковото пространство сред бетонния комплекс, или да лежа и да чета книги. Боже, колко книги съм изчела през детството си... а вече нищо не помня...

Та, и до ден днешен се стремя да бъда умерена, и в резултат на небогато детство, за щастие станах строго бюджетно дисциплинирана, а не хищно-лакома-подкупна, като много представители на четирите власти (законодателна, съдебна, изпълнителна, медии) в България. Очаквам справедливост и обичам (сигурно твърде досадно до нетърпимо) реда и перфекционизма.

Първата ми работа, когато ми преведат заплатата, е да погася всички заеми и да платя всички сметки, застраховки и разходи. А каквото остане, е добре дошло. Не държа да притежавам нещо конкретно материално за себе си, освен ако не ми е належащо, по-важното е да се чувствам добре сред хората около себе си, да имам положителни емоции и хубави спомени от приятно изживените мигове с любимите ми хора и животни. Не знам дали е нормално и редно в света на 8-те смъртни гряха, но никога не съм имала далечни мечти - да стана това, да притежавам онова, да изглеждам инак - самата дума мечта звучи като утопия, химера, като нещо далечно, високо и недостъпно. Всъщност в човешкия свят приемам мечтите като дългосрочни цели. Например: "Мечтая си за X автомобил, Y къща, Z екскурзия", или по-нематериалните: "Мечтая си за идеалния мъж/жена, за дете, за истинска любов, за свобода, за власт, за уважение, за признание". Вероятно не е нормално да нямам дългосрочни цели - това в обикновения Хомо свят е признак на безволие и липса на амбиция. Е, когато се почувствам ощетена или несправедливо обвинена, става страшно. Но някак не съм възпитана, научена и приела да си искам.

Може би трябва да нямаш нищо, за да имаш чисти, истински, смислени мечти. Единствено тогава осъзнаваш наистина ценното и смисленото в живота.

Затова ако трябва да продължа репликата "Имам си една мечта", то бих казала: "и тя е хората да не са алчни, зли, завистливи, лицемерни, неетични, нетолерантни, безкомпромисни, надменни." Иска ми се да няма войни и да не се произвеждат бойни и химически оръжия и ядрени бомби, да няма страдащи, болни, изтезавани, гладни, жадни, бездомни, да няма агресия и насилие, да се спрат експериментите върху животни и растения. За да отвориш сърцето си за истината, за чистата любов, трябва да се върнеш към истинското си Аз, което се крие дълбоко в теб. Аз-ът, който не робува на предразсъдъци, предубеждения и среда. Аз-ът, който мисли и действа инстинктивно. Защото това е единственият естествен ход. Останалото е противо-естествено. Обратно към Природата. Защото няма друго същество на тази планета, което да унищожава целенасочено собствения си, единствен, дом. И от само по една причина - от алчност.

Има да си мечтая.

"Бранд България"

Заиграе ли парάта, всичко се оправя
във родната държава -
кинтите превръщат във царе,
и най-не-благородните отрепки.

Бай Ганьо моднат е и овъклокнат,
облечен по последна мода,
без значение дали е провинциалист или пък ром,
в тоз съвременен нациоАНАЛЕН болшевишки том.

Возилото му лъскаво, голямо и енергоемко,
безпардонно се шофира,
повод е за гордост и агресия,
а свидят му се вноските за Автокаско.

Домът му връх на кича е,
fashion гювеч от всички стилове и краски.
С простащина и арогантност той пробива,
и поколението му същото попива.

Пипето му не сече,
но със смартфон и таблет е въоръжен,
на марките е follower,
феномен-шедьовър.

Ганьо част е вече от елита,
ходи по балове, ивенти, хепънинги и коктейли,
нищо, че е неграмотен и необразован,
менажер е вече той, разбира ги нещата.

Жена му е ъпгрейдната със силикон,
струящ от дупе, джуки и балкон,
подрусва регулярно тя снагата,
в дискотеката под шума на чалгата.

Обича да почива тя във spa-то,
и all inclusive на морето през лéтото,
кефи се в салоните за красота и wellness,
и shopping-а й е в кръвта,
доскоро на село хапвала кифтие, сега е само на fusion,
дорде Ганьо реши, че веч не му е нужна.

***

Бълбукаме си в блатото на посредствеността,
и примиряваме се с безотговорността,
шепа народ храни пенсионери, безработни, цигани и социално слаби,
а родната администрация напук на прогреса
все си остава безкапацитетна, безполезна.

Отиваме на работа, не да работим,
цените европейски – заплатите български,
дорде едни преяждат, други цял живот говеят,
с обслужването калпаво и некадърно все се примиряваме,
търпим и траем все, за да избягваме конфликти,
сал под сурдинка недоволстваме,
така все нещастни и неактивни си живуркаме.

Управниците тъкмо народа да оправят,
и вземе, че им изтече мандатът.
Закони, правила и регулации си действат,
контрол, правоприлагане и правосъдие отсъстват.
Така живеем си полуоправени вовеки,
дорде търпим паразитизма, наглостта и профанизма.

Корупция, връзкарство, лобизъм и интересчийство,
разяждат цялата държава,
а обществото болно, изпростяло, излиняло,
все повече се обезсилява и обезкуражава.

Месенето в чуждите дела е национална философия,
хленченето, оправданията и бездействието са манталитет,
щот не е важно аз да съм добре, а другите да са зле.
А казват, промяната започвала от вътре.
Dobre doshli vav “бранд България”.